One of those days... today! :: Story time

Всички ги имаме. От онези дни, в които просто отваряш очи и си казваш: днес не искам да излизам от леглото. Поглеждаш часовника. Безотговорно рано е. В следващия миг все нещо те изтръгва от следсъновния делириум. В моя случай - жизнерадостен детски глас. Един брой. Вторият все още е далеч дори от мисълта да отвори очи, камо ли да го направи.
И ето, че денят започва!



Час по-късно вторият не толкова жизнерадостен глас също е промълвил нещо. Или е строго секретно или просто неразбираемо за моите полуглухи уши и за недовършилия сутрешната си доза кофеин ум. Така става обикновено, когато заспиш във времето, в което Пепеляшка губи стъклената си пантофка и отново се превръща в дрипла. Ми така де, феята-кръстница не ви ли предупреди, че трябва да си тръгнете рано от бала... Извинявам се, да заспите рано! И не, не говоря за себе си, която въпреки всичко заспа горе-долу по същото време. Говоря за едно тригодишно, за което сънят е най-великото изтезание на света, и предпочита да търка очи, признавайки, че я болят, но не и да ги затвори и да се пренесе в страната на сънищата. Казали са хората, от сън спомени няма. Тя явно е добре запозната с тази житейска сентенция. Ще я попитам отново след десетина години.

Да се върнем обаче на днешния ден. Няма още 10 часа сутринта, а на мен ми се струва, че някак наближава същия този Полунощ, който чаках предходната вечер, за да се разтури магията и всички да заспим. Но не би. Слънцето, което е решило да ни радва с пролетна топлина през февруари (това е не просто необичайно за района, но и изключително тревожно с оглед на невъобразимо женския месец, който идва. А всички знаем какви са настроенията на една жена). След като с неизбежната помощ на Чейс и компания (Paw Patrol, anyone?) съм успяла да навра няколко лъжици зърнена закуска в устата на едната и още толкова попара на другата, ми бива заявено: Повече няма да ям. Това от голямата. Малката упорито стиска устни, върти главата си и а-ха да ревне, благосклонно отклонявам курса на лъжицата.
Време е да се разходим. Но, ако си мислите, че самият акт по обличане и излизане е нещо, което протича някак небрежно, ЖЕС-ТО-КО се лъжете. Защото този акт започва с едночасово убеждаване на голямата, доката се опитвам да догоня малката с чорапите и пуловера й. Пролет, пролет, ама все пак февруари! Днес успявам да осъществя цялото това упражнение за по-малко от 20 минути (Алелуя за новото колело, което все още причинява трепет у малкия си собственик) и в 10:10 часа гордо и с усмивка на уста заключвам входната врата. Тук допускам и първата си огромна грешка, която в следващите два часа и половина превръща искрено щастливата ми усмивка в отчаяна почти разплакана физиономия. Ама аз съм си виновна. Къде съм тръгнала с две хлапета на 1 и 3 години с ДВЕ КОЛЕЛА, при все че съм сама и не ми достигат приблизително... три ръце.

Все още обаче вдъхновена от успеха си да излезем от вкъщи без редовното хвърляне и тръшкане по пода с крясъци: Аз никъде няма да ходя!Вие също няма ходите! Той няма ходи! и така в спрежение с всички възможни местоимения; решавам, че ще отидем до близката поща да си вземем двата пакета, които сме пропуснали да ни доставят у дома. Само че, за да стигнем до "близката" поща се налага да изкачим точно три нанагорнища, да минем през тунел под гарата, да пресечем четири улици и след това да изкачим три стъпала. Това последното ви се струва лесно, нали?!? Пробвайте с две колела и две малки деца! Едновременно! Защото по-голямото крещи: Чааааакай ме, не ме оставяй тук. А аз съм само на второто стъпало. Да видя вас.

Всъщност първата истерия настъпи още с първото нанагорнище, по което с гордо въртене на педалите, голямата изкачи цели 50 см и... стремглаво полетя назад. Очаквайки този резултат, аз просто чаках в бойна готовност да дам нов начален тласък. Само, че защо да въртиш педалите и да извършваш някакви движения, които костват енергия, когато мама те бута? Какво като трябва да бута и малката ти сестра, чийто крака все още не стигат до педалите? Тук настъпи първата истерия. Моята! Креснах! (не се гордея с това, ей) Тя слезе от колелото и се сети, че може да го бута с две ръце, но пъхтенето ми докара главоболие, та грабнах колелото и просто го пренесох през трите нанагорнища и тунела. Криво-ляво стигнахме до пощата. След крясъка, детето чинно закара бавно и до мен и изпълняваше всяко нареждане: Спри, огледай се, има ли коли? Не! Давай бързо!
Изкачихме и трите стъпала до пощата. Не оставихме колелото, ми нали "накой откадне моето ново койело" (грешките в рамките на кавичките са нарочни). И баааам, тук вече моя милост капитулира. След като подадох на момичето от пощата две известия за пратки, тя се яви с два кашона с размери приблизително колкото моя ръст. Любезно се извиних, обясних с разваления си френски, че ще се върна на следващия ден (с тежката артилерия, а именно екомобилът или а.к.а. каруцата, с която возим децата) и напуснах пощата с подвита опашка. Тук е мястото да отбележа, че пратките са от Амазон. А размерът на кашоните е около 200 пъти по-голям от съдържимото. Това се случва за 4-и път, при все че сме помолили за оптимизация на опаковките (каквото услуга е възможна в сайта). Мисля, че приключих с покупките от Амазон. Такова разхищение на кашони е немислимо.

Далеч съм от края на този толкова завладяващ разказ, така че ако вече сте се уморили, или си направете кафе или затворете блога ми. Приятелско предупреждение.
След като отказах да взема двете пратки, реших да съм все пак смела и, както оказа се по-късно, безотговорна. Заведох двете деца до голяма площадка, на която да вилнеят на воля. Грешката ми беше, че не предвидих колко далеч е от вкъщи и какви нерви ще коства обратният път с изморен тодлър, който трябва да си кара собственото колело (Ах, какви тегоби!) и едногодишно, което сменя режима и главата му застрашително клюмва.
След около час прекаран в игри, смях и возене на кораба на капитан Хук, управляван от самия капитан Хук (така и не открихме Питър Пан), след още два тантрума и всеки подкара превозното си средство към вкъщи. Очакваха ме 30 минути хленчене, мрънкане, пъшкане и викове: "Неееее мога! Ти не разбираш! Тоооолкова съм уморена". Продължих да не разбирам, а не можещото все пак въртя педалите, при това с бясна скорост. Можееееело значи!
На този етап аз упорито насочвах мислите си към ледения сайдер, който тихичко ме чакаше в хладилника. Както казах, пролетна топлина нахлу в живота ни и защо да не започнем с летните напитки. И, да, правилно се досетихте, че сайдерът не беше просто сокче.

****
Денят още не е свършил. Четири тантрума по-късно, един бърз обяд с единственото на почит у тригодишната ми - паста (понякога се чудя откъде тая италианска нишка, после се сетих, че когато бях бременна с нея ядах единствено и само паста и шоколад. Девет месеца... паста и шоколад! Изобщо не преувеличавам, влязох да раждам с 21килограма отгоре. Така, че не знам защо изобщо се учудвам, че три години по-късно, дъщеря ми яде само паста и шоколад! #ЛОШАМАЙКА !!! ), постигнах неосъществимото - двете ми деца спят по едно и също време следобед! Всъщност НЕ - двете ми деца спят! Аз спокойно се насладих на боровинковия си сайдер, изметох терасата, подредих хола и "родих" този пост.
А той всъщност започна с желанието ми да говоря за това колко е важно да сме добри и търпеливи... към себе си.
***
Е, аз съм добра към себе си! Наградих се за това, че преживях, при това дори успешно накрая този полуден. Само Господ знае какво е подготвил следобедът за нас, а аз мисля, че е време да вдигам и двете, защото нощта е близо, а с това и поредните ми родителски неволи.
***

Нещо като disclaimer: Мили хора! Обожавам и двете си деца! Полагам неимоверни усилия и търпя невероятни жертви, за да растат те щастливи, засмени, обгрижвани. И няма да спра да правя това, докато съм жива, защото аз сама съм избрала да бъда майка! Това беше най-голямата мечта в живота ми. И Господ и Съдбата бяха така добри да ми помогнат в осъществяването й (съществената част се пада на съпруга ми все пак хахахаха). Но има дни, в които е нормално да се чувствам като парцал, в които единственото което да искам е обърна внимание на себе си. Защото, когато аз се погрижа за себе си, съм щастлива. А когато съм щастлива, са щастливи децата ми.
Всеки човек има нужда от време за себе си, и ако някой ви каже, че това не е така, ви лъже най-зловещо в очите. Трудната част е да намираш това време. Дори да не си майка. Но е най-трудно тогава, защото от теб зависят едни малки човечета, които сега тепърва осъзнават какво е това нещо света. Сега го опознават и разчитат на теб да им помогнеш в това неизбежно изпълнено с огромни предизвикателства начинание.
А ти можеш да им помогнеш, когато си просто... с всички си! Be kind to yourself! Take care of yourself.

Усмивки, 
Мери 💋

ПС: Докато препрочитам този пост, усещам нещо да се движи зад мен. Дъщеря ми, която се наспала, станала и с възможно най-тихите си стъпки, извървяла разстоянието от стаята си до мястото с компютъра ми. Седнала на земята и ме наблюдава... Колко време идея си нямам. Мисля, че също така загубих дар словото си за около минута, а няколко ангела излетяха през прозореца. Родила съм крийпър! 😂😂😂😂😂😂

2 коментара

  1. Ахахахахахаха!!!! Неее!!!! Искрено се забавлявах на целият пост, знам че не е било лесно, но така си го написала, че ме накара широко да се усмихна

    ОтговорИзтриване
  2. Анонимен26/2/19 16:29

    Спасяваш деня ми с този разказ за не знам кой път!Зъбите са поредният кръг на родителския ад и единствено твоят разказ ме откъсна от самосъжалителния следобед, в който бях изпаднала :)

    ОтговорИзтриване