ДА СЕ ИЗПРАВИШ СРЕЩУ ДЕМОНИТЕ СИ

Когато преди време чуех, че някой страда от панически атаки или така нареченото anxiety, мигновено прибелвах очи и автоматично решавах, че се касае за поредната модна вълна. Когато някой в Америка излезе и обяви, че в годините неадекватното му поведение се е дължало на този проблем, всеки пляска с ръце и го хвали за смелостта да излезе и да признае, че наистина страда от заболяване, което контролира ежедневието му. Но всички моди тръгват от Америка, нали? И когато прочетях нечий статус в социалните мрежи, че нивата на паническа атака са толкова високи, че не може да излезе навън, подминавах този човек с неособено добро впечатление за него. (моля, ако си някой от тези хора, не спирай да четеш!)
И то не толкова, защото не вярвах, че този човек наистина страда, а защото си мислех, че публичността в подобен момент, е излишна показност, от която няма много смисъл.
Оказа се, обаче, че греша! 

Достигнах до извода, че в 90% от случаите показността всъщност е зов за помощ, а не търсене на симпатия. Как стигнах до този извод? Ами, когато осъзнах и признах пред себе си, че се намирам в състояние на умерена депресия. 
Сега е ваш ред да се изсмеете, и ще сте прави на фона на горе казаното от мен, и на мисля, че мога да се сърдя на някой, който ме упрекне, че търся симпатии. 
Осъзнах, че за да пребориш демоните си, трябва да се изправиш открито срещу тях и когато излееш черно на бяло, дори пред малка аудитория, тревогите си, ситуацията придобива малко по-розов оттенък и битката придобива реален характер. Т.е., започнал си я, сега остава да я докараш до край. 
Затова искам да поднеса извиненията си на всички хора, които някога съм мислила за просто търсачи на симпатии. Вече знам колко е трудно, при все че моята "умерена депресия" не е толкова силно психическо заболяване, колкото паническата атака.

Откъде започна всичко?
Загубих вече началото на моята борба със себе си. Силно обаче вярвам, че се корени в деня, в който реших да замина от България и да живея с любовта си на 2000 км от всичко, което познавам. В началото (първата година) всичко изглеждаше прекрасно и подредено, авантюристично, ако щете - обиколки, разходки, усещането да си в тази "мечтана чужбина". Но скоро реалността ме удари като мокър парцал, оказа се че плановете ми да си намеря работа след само няколко месеца живот в Германия, бяха някаква утопия. Кой може да си намери работа с ниво на говоримост на езика колкото 1-годишно дете (разбирай, никакво)?! Посветих дните си на изучаване на немския, с който до днес изпитвам голяма трудност, но все пак нивото ми се подобри - вече е на 4-годишно дете - разбирам всичко и успявам все пак да мъцна някоя друга дума. Ако поживеем още 5-6 години там, ще го докарам до 10-годишно дете :D
Майтапът настрана, но наистина трудността, породена от езика, се оказа бездна, която е почти непосилно да прескоча. 
С времето нещата започнаха да придобиват все по-сиви оттенъци. Губех времето си в любими занимания, за да се почувствам добре. Прекарвах дните си в гледане на ситкоми, мислейки, че хората на екрана са действителните ми приятели, с които прекарвах дните си. Тъжно, нали?
Така дойде денят, в който категорично реших, че работа ще си намеря, ако ще и да мета пода на Макдоналдс, поне да съм сред хора.
Съдбата обаче беше ми подготвила нещо много по-различно и дълго чакано. В месеца, в който започнах да подавам СВ-та за работа, разбрах че съм бременна. Първите три месеца бях в постоянен унес и с вече съпруга ми, решихме че няма смисъл да си търся работа в този момент и по-добре да си почивам, за да изкарам една спокойна бременност. Нещата обаче се задълбочиха адски много в психическо отношение. Сериалът "Приятели" се превърна в ЕЖЕМИНУТНОТО ми занимание и стигнах до там, че изглеждайки десетте сезона за по-малко от две седмици, започвах наново и така в продължение на девет месеца. 
За да се откъсна от тази си зависимост на живот извън реалността, записах да уча висше образование, но то реално започна буквално месец, преди да родя, т.е. дните и нощите ми (особено накрая) преминаваха в гледане на "Приятели" и четене на Агата Кристи. 
Казвах си, че след раждането на толкова желаното бебе, всичко ще влезе в релсите си и животът ми, ще тръгне по нормалния си път. Да, но не! Нещата само се влошиха, когато след появата на Лора започнах да изпадам в най-тъмните си настроения. Не минава ден, в който поне десетина пъти да не се замисля за смъртта и как видите ли половината ми живот вече излетя (смешно и тъжно, нали? Че кой знае кога ще умре?), чудех се как ще живея след смъртта (ОМГ?  Сериозно ли?!), размишлявах как бих живяла, ако нещо се случи с мъжа ми или с детето ми (защо, по дяволите, след като сме млади, здрави и щастливи?!?!) и прочее мисли. Мислите за отвъдното и има ли нещо там или просто се превръщаме във въздух, се редуваха с ненавист към мен самата, непоносимост към околните и постоянно дразнение от всички прекрасни напъни на половинката, прибрал се от работа, да сготви, изчисти и да вземе за малко детето, за да мога да си почина.  И макар да осъзнавах колко много прави и колко големи усилия полага, аз отново изпадах в нападателен mode и го обвинявах за липсата на световен мир.
Месеци наред си повтарях, че и това ще мине, че се дължи на стреса от раждането и на липсата на сън и приятели около мен. Но ето, че две прибирания в България след това въпросно раждане, "вилнеене" с приятелки (всички сме с деца, вилнеенето се свежда до разходка в зоопарка и бързо кафепиене на крак), нещата не се подобряваха. Стигнах до извода, че нещо не е наред и потърсих специализирана помощ. Диагнозата "умерена депресия" беше окончателно потвърдена и сега остава на мен самата да взема нужните мерки, за да не прибягвам към лекарства, които със сигурност ще ме направят зависима (лесно се поддавам, какво да се прави)
Така, че първата стъпка е налице - признах пред себе и пред света, че имам нужда от помощ!
В следващи публикации, ще споделя какви мерки взех, за да реша проблема, който не ми позволява да живея пълноценно и щастливо!

Сигурна съм, че не съм единствената, която преживява подобни "вълнения", затова ви моля да споделите вашите чувства и преживявания, и ако сте намерили, начинът да се преборите с тези демони!

Усмивки,
Мери