PERSONAL | Letter to me vol. 1


Мило мое блогче, здравей :)

Здравейте и вие, прекрасни, които сигурно се чудите кои бесове са ме подгонили отново :)
хахаха
Не, не са ме подгонили, те отдавна са ме обладали :D





Обяснение: Нали знаете, че лесно ми става скучно и лесно ми омръзват разни неща, та реших да започна още една рубрика, която носи гръмкото заглавие "Letter to me" или на български Писмо до мен :) Идеята на този тип постове е 

1. След десет години да седна да ги прочета и да си кажа: "Ама ти верно си превъртяла от седене затворена вкъщи" и да се усмихна с лека носталгия за това време, което ще си отиде.
2. Все пак да направя някаква равносметка на живота си по това време, защото тук в тези писма ще съм искрена с вас, моите верни читатели :)
3. Все пак да ви разсмивам с малко глупости, излезли изпод пръстите ми под "остроумната" диктовка на сивото ми вещество. (днешният пост няма да ви разсмее, но следващите обещавам)




В тези писма, които всъщност пиша по подобие на любимата ми детска книжка (след историите на Ерих Кестнер) - Патиланско царство, ми се иска да споделям малко лични неща с вас. Не е като не споделям и в останалите си постове, но не знам дали сте забелязали, но откакто смених къщурката на блога, все по-рядко включвам личните си преживявания в постовете или ако го правя е по-скоро лаконично. Дълго се колебаех дали изобщо да започна да пиша нещо подобно, но трябва да призная, че подобни постове са доста четяеми... и вас, и от мен :)



Темата, която днес ще споделя, е доста сериозна. Надявам се една от малкото сериозни, за които ще пиша. Всъщност няма може би нищо позитивно в нея, но за мен е важна и искам да я напиша тук, за да си препрочитам този пост и да не забравям. 

Прочетох по-рано нещо, което много силно ме накара да се замисля. И то не е дали да си купя поредното червило или поредния парцал. Не е и това къде да отида на лятна почивка. Рядко, прекалено рядко, хората се сещаме за това, че ние сме си самодостатъчни, защото имаме покрив над главата си, топла храна, хляб и някой, който ни обича. Да, всеки от нас има по един такъв човек. 

Обаче! Знаете ли колко много са тези, които не само нямат покрив над главата си, нямат топла храна и хляб. Още по-малко кой да ги обича! Освен всичко това са и сексуално насилвани, психически тормозени, физически пребивани... 

След като прочетох въпросния пост, го споделих в профила си във Фейсбук, но едва трима човека го "лайкнаха", и около 200 просто го видяха в News feed-a си и вероятно изобщо не са го прочели. И ми стана неприятно за това, че когато кача снимка на поредното си червило, то събира десетки лайкове, а една такава сериозна тема се пренебрегва. Е, не ме разбирайте погрешно - обичам лайковете ви, обичам да пиша за козметика и да си говорим за козметика, все пак блогът започна оттам. Но ми се искаше със същата страст, със същия ентусиазъм да обърнем внимание на това, че други жени, много други жени, са системно малтретирани. 
Ето фактите:


  • Всяка втора жена в света е жертва на насилие от страна на партньора си
  • Всяка пета е подложена или заплашена със сексуален тормоз
  • 50% от момичета, насилвани сексуално са под 15 години...
  • 70% от жените в световен мащаб са били подложени на тормоз или насилие един път в живота си....


НО! Тук искам да кажа, че това не важи само и единствено за страните от третия свят! Това важи дори и за България (всяка 4-та жена в България е насилвана от мъжа си).

Ще споделя нещо, което знаят броени хора, но което мисля, че е важно и макар да ми трепери под лъжичката, че го споделям, трябва! Защото може би ще накарам повече от вас да се замислят по темата.


В тийнгодините си срещнах едно момче. Влюбих се ужасно много! Бяхме заедно 7 години и мислех, че това е човекът за мен. Силно обаче съм грешала. Не знам какво и кога му стана. Така и никога не разбрах, но го усещах. Към петата година, уж на майтап ми удряше леки шамарчета. Борихме се, хилихме се, но понякога усещах доза злоба в него. На майтап му казах, че ако продължава така лекично и закачливо да ми посяга, след време, това ще прерастне в нещо повече. Той се смееше и ми казваше, че това никога няма да се случи....

Случи се само година по-късно. Започна да ме тормози първо психически (дълго време). Ако закъснявах от работа с 5 минути, не ми вярваше, че е имало задръствания. Нямах ФБ профил, защото той не ми даваше. С най-добрата ми приятелка се виждахме два пъти в годината, нямах приятели мъже, защото всеки беше потенциален любовник (това според младежа)...Самият той вече имаше една изневяра зад гърба си - той изневери на мен. Бях вече на 20-21... Приемах нещата една идея по-сериозно.

Един ден ми удари шамар!

Ама хич не на майтап... Отвърнах му и без да искам му счупих ръката, защото отблъсквайки я, тя се удари много силно в стената. Това може би го озлоби... Само седмица след това ме посини за първи път. В следващата една година, стана редовна практика... Губят ми се моменти от тази връзка. Сякаш всичко това е било в някакъв друг живот.
След известно време ми писна да се надявам, че той ще се промени. Пермаментният грим не ми беше по вкуса. 

Силната любов към него се превърна в зловещ страх!


Когато най-накрая събрах смелост да му заявя, че повече не мога да търпя потисничеството му, той превъртя тотално. Заявих му, че имам нужда от малко време сама, поисках 20 дни да не се виждаме и чуваме. Той започна да ме преследва. Намираше ме навсякъде, накрая ме заключи в тях. Успях да се измъкна някак. 


Ужасът дойде няколко дни по-късно, когато ме причака след един стаж (преподавах български език на седмокласници)... Преби ме пред децата... Понечих да бягам, той ме настигна, съблече ми роклята по средата на улицата, а хората... хората минаваха и отминаваха и макар да гледаха ужасени, никой не ми помогна с нищо! С нищичко. Успях да се обадя най-добрата ми приятелка, някак успях да й кажа къде съм. Тя дойде за 10 минути и предотврати нещо наистина много голямо.... 

След време той ме намери отново, в новата ми работа... На ново място, което дори не знаеше къде се намира. Как ме намери си остава загадка за мен... Даде ми писмо и букет (беше рождения ми ден). Още пазя писмото някъде... Плаках много докато го четях, защото го беше писал човекът, в когото се влюбих. Нито той, нито аз някога разбрахме какво го накара да ми причини всичко това. До преди години си пишехме смс-и за рождените дни... Само от куртоазия. Нямам намерение никога повече да имам нещо общо с него. Но и до ден-днешен името му е сред скайп-контактите ми, защото ме е страх! Страх ме е, че може да превърти отново, ако го изтрия...

Защо ви разказах всичко това?! 
Защото искам да ви докосна с моята история. Искам да ви накарам да се замислите, че жената, която минава покрай вас, вероятно не е щастлива. Много е възможно тя да е била малтретирана. Много е възможно тя да е била пребивана... Много е възможно тя никога да не се освободи от тази драма... Моята ще ме преследва до края на живота ми... Макар, че този човек по-късно бе наказан по възможно най-жестокия начин... Дори аз плаках за това, което му се случи, защото не беше честно. В крайна сметка днес той има нова приятелка и много се надявам, че той наистина е върнал старото си Аз и тя никога няма да преживее това, което аз. Все пак сме на близо 30 години.

Молбата ми е:
не подминавайте сериозните теми! Недейте да обръщате гръб, ако видите на улицата мъж да удря жена! Тази жена е способна да посегне на живота си след това... Не, аз бях по-силна, дори не ми мина през ума. Но това е, защото имам най-невероятните приятели на света, и ако нещо ми се случи знам, че ще дойдат за 5-10 минути и ще бъдат до мен!

Бъдете и вие там! Там, където сте нужни и не обръщайте гръб на това, което виждате - добро или лошо! Усмихнете се на доброто и накажете лошото! Но не оставайте безучастни. Моля ви!

Да, знам, че никога не можем да променим света, като с магическа пръчица, но можем да положим усилия, нали? :)


За финал - извинявам се за този пост, който сигурно и майка ми ще прочете, а тя не е много наясно за това, което се случи тогава :) Извинявайте, ако съм ви досадила или натоварила. Просто исках да ви обърна внимание, за да не сте безучастни! Днес аз съм добре, днес аз се усмихвам и гледам на това катона период от живота ми, който ме научи на много! Но и ми отне много! След още малко време вероятно трудно ще се сещам за това. Но и това бе причината да го напиша - за да НЕ ГО ЗАБРАВЯ НИКОГА! И когато се наложи, да мога да помогна на същото това младо момиче, което приятелят й удря шамари пред деца и съблича насред улицата! 

post signature